През септември м.г. Борис Бекер се появи пред белградските студенти, за да им разкаже своята история.

"Интересно ви е как получих името Борис? Майка ми го даде. В Германия съществува обичай, съгласно който майката дава името на човека при раждане..." - започва легендарният немски тенисист и хвърля поглед към улицата и автомобила, с който обикаля Белград. Вали проливен дъжд и черното му комби с мъка си проправя път през трафика. Паркът отдясно е изпълнен с палатки, под дърветата се гушат мокри хора и деца, събрани от всички страни, бягащи от войната в Сирия и нейния ужас. "Самият аз съм син на бежанка. Мама избягала от бившата Чехословакия след Втората световна война. Тя също е спала в палатка."

Ръцете му са стиснати в юмруци, докато говори. "Хората не знаят тези подробности от живота ми, а и на мен ми е трудно да говоря за това. Ясно е, че трябва да се намери решение за тези хора, но вие, сърбите, трябва да се гордеете, че правителството ви разреши на мигрантите да използват Сърбия като коридор, за да открият своето място. Всички ние сме синове и дъщери на бежанци, но понякога забравяме това."

Борис започва със спомени за детството, как израсъл в Лаймен, неголям град в Западна Германия. "Това е градче със 100 000 жители. В детската стая имах плакати на хора, на които се възхищавах. Исках да стана също толкова успешен в тениса, колкото и моят кумир Бьорн Борг. В баскетбола пък идолът ми логично беше Майкъл Джордан" - усмихва се Бекер. Той подчертава, че имал късмета да се развие в ГФР, а не в ГДР. "Като деца се занимавахме с всевъзможни спортове. Бяхме свободни да избираме. Родителите ми бяха трудолюбиви хора, сестра ми беше 4 г. по-голяма и всички обожавахме спорта. За пръв път хванах ракетата на 3 г. Играех също футбол, баскетбол, плувах. Мама и тате не ме притискаха да ставам професионален тенисист, както за съжаление много родители го правят днес."

Ключовият момент настъпва, когато навършва 6 г.

"Тогава се запознах с главния треньор в живота ми - Борис Бресквар от Словения. Той бе мой главен наставник, докато не напуснах дома на 15 г. Научи ме да сервирам и всички практически неща, които умея до ден днешен. На 6 г. спечелих първия юношески турнир. Тогава играех и футбол и бях един от най-добрите в отбора. На 9 г. започнах да играя тенис по програмата на националния юношески отбор. Нямах най-добрата техника, не бях и бърз, но постигах резултати. Последва серия провали, изключиха ме от националния. В Лаймен продължих да тренирам здраво и на 12 г. федерацията вече нямаше избор." Бекер завършва гимназия с отличие, защото родителите постоянно му втълпявали, че образованието е важно нещо.

"Станах първа ракета на Германия и на 14-15 г. Марк Макормак и Йон Циряк се пробваха да ме привлекат. Макормак (основател и президент на IMG) дойде при баща ми, обядваха дълго, след което извади празен чек и помоли татко да впише сума по желание. Баща ми го изпрати до вратата с думите:
"Синът ми не се продава".

Седмица по-късно дойде Циряк. Той беше по-умен и поиска среща с мама. Тя бе отлична готвачка, той се скъса да я хвали, двамата изпиха по бира и дълго говориха. Йон каза, че имал син на същата възраст и щял да се грижи за мен като за сина си. Той беше румънец, с други ценности, затова вместо официален договор двамата си стиснаха ръцете. Така започна 10-годишната ни дружба с големия човек от Букурещ, който ме научи на много неща. Зарязах дома и училището на 15 и и започнах да мечтая. Пред очите ми бяха Виляс, Настасе, Льоконт, с които тренирах. Три години по-късно триумфирах на "Уимбълдън"."

На 17 г. Бекер печели "Уимбълдън" и става най-младият победител в историята на този престижен турнир. Никой не успява да подобри това постижение. "Тогава нямаше Интернет и социални мрежи, нямаше къде да прочетеш дали си добър или лош. Говорех лошо английски, затова в "Телеграф" и "Таймс" разглеждах само снимките. При 40:15 и мой сервис допуснах двойна грешка. Тогава се помолих на Господ да ми даде поне едничък шанс. И той чу молбата ми. Ударих топката и спечелих мача. Последва буря от аплодисменти, зрителите наскачаха, махаха ми от кралската ложа, там беше и президентът на Германия, който никога по-рано не бе присъствал на тенис мач. В съблекалнята ме гледаха като марсианец. Никога не бяха виждали толкова млад победител на "Уимбълдън". На пресконференцията използвах целия си багаж от 25 английски думи и се справих. После Циряк ме отведе за седмица в Монте Карло. Каза ми, че сега съм един от най-известните спортисти в света и всяка моя крачка ще се гледа под лупа. Усетих другата страна на славата - загубата на личния живот."

Борис печели 49 турнира на сингъл и 15 на двойки. Става първа ракета в света и триумфира в 6 турнира от Големия шлем. Когато студентите в Белград го питат как би оценил резултатите си по 10-балната система, той се замисля. От залата се чува гръмко: "Единадесет!", което го разсмива. "Спечелих 3 пъти "Уимбълдън", но загубих два финала. Нямах талант, но бях амбициозен и се борех за всяка точка. Възхищавам се на физиката на Новак и начина, по който се движи. Ако аз бях с 25% по-гъвкав, щях да спечеля още куп турнири." Какво би променил, ако имаше вълшебна пръчка? "Бих променил изхода от финала на турнира в Монте Карло през 1995 г. Имах два мачбола в четвъртия сет срещу Томас Мустер, но загубих. Вероятно това бе знак свише, че и аз имам лимит."

Бекер печели Купа "Дейвис" два пъти - през 1988 и 1999 г. Към богатата си колекция прибавя и златния олимпийски медал на двойки с Михаел Щих от 1992 г. Странното е, че по това време той въобще не разговарял с Щих заради голямото съперничество и тягостните лични взаимоотношения. Извън корта двамата не се срещали, но на корта били непобедими. "Не беше нужно да се обичаме, а да действаме в екип. Изиграхме най-добрия мач в живота си, а после спечелихме и финала срещу две момчета от ЮАР. Организирах богата вечеря в Барселона, на която дойде половината отбор, но без Михаел Щих. Направо от съблекалнята, по анцуг, замина за аерогарата. По-късно се срещнахме в Хамбург и той каза: "Борис, помниш ли, че не отбелязахме нашето барселонско злато?" Процедих през зъби: "Няма значение." А той добави: "Длъжни сме да го направим!" Минаха месеци, но така и не се обади повече."

С победата на "Уимбълдън" на 17 г. сякаш изкачих Еверест!

На 20 г. вече карах лимузина, живеех в Монте Карло и родителите ми вярваха. На 22-23 г. разбрах, че тенисът ми дава всичко, за което съм мечтал. Най-вече свобода. Направих си сметка, че ако спечеля четвърти "Уимбълдън" до 24 г., по подобие на моя кумир Борг, който приключи спортната си кариера на 25 г., аз също бих могъл да се пенсионирам. И заплаках. Не знаех причината. Седях на верандата, разстроен от мисълта, че повече няма да върша онова, което най-много обичам. Година и половина по-късно се запознах със съпругата си и разбрах, че и аз имам душа. Когато през 1994 г. ми се роди първият син, се върнах в тениса, за да докажа на малкия, че съм победител, а не губещ. През 1996 г., на 29 г., спечелих Голям шлем и в живота ми настъпи хармония. На 30 г. казах "сбогом" на тениса, който ми даде всичко."

Днес Бекер е преуспяващ треньор, чиято единствена грижа е Новак Джокович да доминира на корта. "Тайната е в осъзнаването на корените. Когато 25 000 жители на Ню Йорк му крещят в ухото, той превръща това в движеща енергия. Когато му е най-тежко, той си спомня, че е Новак от Сърбия, което го прави по-силен. Осъзнава своя произход, което е много важно. За развитието на страната принос има и Фондът на Ноле, който инвестира средства в деца и младежи, като им дава шанс да мечтаят".

7 дни спорт

Форум - Дискусия на живо